Светът

Излизам.
Първият в света скелет
на лист отбрулен изпречва се
пред краката ми, следвам го.
Вятърът, когото никога не виждаме,
но чуваме жертвите му вековни
дървета да стенат под злия му напор,
отвежда ме към другите скелети, кътани
скрити от лятото и от мен, към гората.
Тя се разхожда по мен тъмна скимтяща
и диша в гръдния ми кош с милиардни
бели дробове на човеците от цялата вселена.
Ръцете прострени са - клоните разголващи се
пред очите ми, нозете им оплетени в хорото
на смъртта, аз виждам как гората им разхожда се
във мене предесенно, предсмъртно може би.
Усещам гласовете им по раменете да ме тупат
с укора на вечно съзидание, което съм пропуснала;
мускулите им извират от кръвта ми свити на юмруци,
те не искат затворени да са във мен и аз
ги пускам през очите и носа, ушите, пъпа даже -
милиардните дървета на света
излизат през душата ми на светло в тлеещото лято,
светът е мой и аз съм на света.