четвъртък, 3 януари 2013 г.

Там

има ли рождени дни във вечността
новата година как посрещат
пости ли се преди Коледа
сватби или кръщенета
църкви, гробища, пазари
къде се срещат
хората къде отиват
връщане и тръгване
вода разливат ли пред прага
календарите задраскват ли
с хляб и сол посрещане
край пълната трапеза
ритуалите на смъртността
промяната
бас ловя не ги познавате
в безкрая вечността
слънца залагам не изгряват
по звездите не гадаете
болести не ви морят
и лекове незнайни
не откривате
гримове и маски
дрехи в магазините
суетата земна
неизвестна е
всички грехове -
забравени
ако за радостите
все пак още
трябва да се молите
да жадувате
безсмъртната любов
ще ви пожелая
мъничко човешко щастие
което грешно
броди тук
но събира световете
заедно

вторник, 1 януари 2013 г.

Съзнанието е винаги съзнание относно НЕЩО

Не знаех, че не Фройд е обособил психологията като наука - Вилхелм Вундт го е направил, а Франц Брентано е организирал семинари по психология и философия, посещавани от Фройд и Хусерл.

неделя, 30 декември 2012 г.

чикагска поема на срама



на хиляди километри
броях всеки поотделно
толкова далеч от пътя
мислите болят в небето
нося толкова багаж-/
никът е празен
главата ще се пръсне
градът е изрисуван
по фасадите
на толкова небостъргачи
до очите тъй не стига
красотата в мрежа
от мъката на вкъщи
непростимо е
прекрасен град
ужасни спомени
махнете се
оставете ме да видя
през цигарения дим
през алкохола
и праха по баровете
нека видя след заблудата
възбудата
красивия чикаго
на поетите

четвъртък, 27 декември 2012 г.

На 20

Аз съм на 20.
Това много ли е,
или малко.
Аз съм на 20
цигари всеки ден,
трепереща под знака на страха.
Аз съм на 20
глътки въздух
всяка будна заран пред края на света си.
На 20
и не питам
майка ми защо ме мрази -
аз разчитах,
че има още 20
години време,
охота,
нежност
да ме пази.
На 20
всичко детско
отрече се от мен
и вече нямам
родителната шия
да прегърна и изплача
всеки лош, погубващ ме проблем.
На 20
казаха ми да си гледам пътя,
ала книжка нямам,
кретам винаги пеша.
Какъв е тоя път -
не отговаря никой и сама не зная...
На само 20
как сама ще го вървя?
Ред за щастие

писна ми да вися на опашката
на съдбата
да си давам сърцето
с панделка в целофан
да ми го връщат на части
халва
с чук раздробена
кайма
готова за готвене

писна ми да ме питат
коя съм
да теглят нишките
на ръцете ми
да ми казват кого да
прегръщам
усмихвам
целувам

Днес подминавам опашките
шепите ми не чакат за семки
т.е. за щастие
днес съм на бунището
при боклуците
реалността
в калта и забравата
в нищожната простота
и разлагата

там се обича най-добре
помни се без цветовете
там ще ме намерят по корем
в тинята

клишето е по-вярно от всяка метафора
болката по-дълга от вечността
защото Офелия беше Хамлет
и на бунището чакат опашки за давене
и тук чакат наготово
да мрат

понеделник, 24 септември 2012 г.

Аз ходя по теб
всеки ден,
 бавно и смело,
откривам колко малко
мога да науча
едното ходене не стига
тръгваш по мен
бързо научаваш
да вървиш не стига
изправяме се
заедно
един към друг,
дори да се ударим;
дори да се разминем;
ще усетим полъха
един на друг
и това ще е
най-красивата разходка
един с друг
поне погледите
ще са заедно
от разстоянието,
което на телата
никога не стига

неделя, 29 юли 2012 г.

Four years of solitude
against nine fading months of love.

I'm growing old.

Soon I'll be so much older than you
it'll be a sin - 
why aren't you aging
like the memory of you?

No, it doesn't get better with time,
time only serves
wine, cheese and the museums right.

We don't need time,
we just need a break from life
and you got yours,
why can't I get mine?

Wait, I'm getting it -
four years...
I'm off from life -
should I wait some more?

Till it becomes illegal...

Four years...
The mantra of the mortal gods.

петък, 22 юни 2012 г.

Мартен


днес те загубих повторно
споменът се изтрива,
боли, побелявам.

тялото е първата загуба,
тялото лесно изгнива.

ех, паметта също е с годност,
паметта също умира.

днес те загубих повторно
- забравих гласа ти,
не можеш и да извикаш
в спомените
лицето ти
- нямо огледало
на най-тежката загуба-
днес те загубих повторно,
крещи, моля те, нека си спомня!

паметта ми от ден на ден
оглушава
паметта ми те губи
на части

моля те
моля те
моля те

разсърди се
счупи нещо с гласа си

инак отива към трета победа
за разлъката
за  смъртта ни.

понеделник, 18 юни 2012 г.

Ти си тръгна.
Аз останах да жумя.
Край дървото,
с името ти на уста.
Името на вечността.

Ти си тръгна.
Аз останах.
Разпадам думите,
секундите,
дървото
ще го изгоря.

Ти
тръгна
аз
стоя.
Дървото,
ще се срасна с него,
ще те забраня.

Ти...
аз...
ще си тръгвам вече.
Не мога да помръдна.
Аз дърво съм,
ти си вечността.

вторник, 5 юни 2012 г.

Изби зъбите на сладоледа
с кръвта
която смучеш с исполински глътки
за да изплюеш обратно върху мен
с насмешката
разваляща раздялата
искаш празнота до себе си
а аз я задушавам
с наднорменото си присъствие
тази слуз
която лепне между нас
с която те държа до себе си
и стискам примката в ръката
не я опитвай
ще се ...
може би задавиш,
тази гротеска на любов -
намествам ти шегите и омразата
- с тях лягаш на гърбовете ми
а аз те нося във великия си план
да ме обичаш

вторник, 22 май 2012 г.

Сънят е мастило по миглите.
Пише тайния живот на мислите ни
върху платното на небитието.

толкова накъсани страници...

мастилницата никога не се изпразва.

мастилото боядисва завивките.

разума.

понеделник, 14 май 2012 г.

в обичането
винаги
да участват
трябва 
двама.

да се влюбиш,
трябваш само
ти

и колко лесно е
да посегнеш да напишеш
драма

за влюбването в 
някой,
който 
да си виждал
може
по-малко
от веднъж.

вторник, 17 април 2012 г.

шум -
стъпките пробиващи мечтите
късно сутрин
- няма време за закуска
леглото чака
птиците
чакат
по тротоара
горещо
да се сетиш
че липсва
нещо -
шум м м

неделя, 18 март 2012 г.

Всичко е пред мене -
как гледаше,
изглеждаше,
обичаше.

Красотата
на това явление

не знае свършек
избледняване

как гледаше
и обичаше
е част от мен самата.

понеделник, 12 март 2012 г.

без ноти

животът
една осемструнна китара
трия праговете
бясно
със злост
понякога сляпа
но най-вече глуха


солфеж не съм учила
всичко е опитът
на правенето

опипвайки стъпвам
в тъмното

късам струните
ресниците им валят
по пода

тихо

тихо

Шопен ще натисне
клавиша на последното
пиано кончерто

далеч в топлото

никой не узнава
когато убито умираш

и ти сам не откриваш
докато не посегнеш към струната
и ръката ти мине през въздух

тъмното е гъсто

в постелята на нощта
очите
хилядите
на окъснели да залязат
слънца

ето ръбовете
на нивите
градски пътища
олюлени
в плесента на
отминало бъдеще

тук ще посадя
знамето на откривателя

в това точно сърце
на тази улица
под тази плочка

ще вкопая любовта си
и ще чакам май
да се върнат птиците

и да изпеят поредното
"няма надежда"

и сушата
вместо посадената любов
да умори мене...

четвъртък, 1 март 2012 г.

Лицето ми е бойното поле
на толкова сражения със любовта -
безкръвно понякога,
обезнаследени от правото на надежда,
бенките се стичат към средата
на пустошта
която чужди устни
оставят
по моите.

Всички дъждове
на щастия нечакани
и още по-нечакани раздели
с малките си експлозии
на радост и скръб
дълбали са неравните бразди
на бръчки около очите.

На миглите цял полет
се е крепил
и летели са
по отделно с надеждата
в противни посоки
затова сега навярно за
голите храсти
край двата водоема на душата.

понеделник, 20 февруари 2012 г.

гримът от скалите
разпиляват ветрове
гладкото лице на надеждата
се лъска дo слюда
фалшивото злато
на отминалите изгреви

ще се окършат клоните
на хилядолетните паяжини
слушай:

вълните ще спрат да се
разбиват
на прах
в небето
,
да ръсят звездите си
надолу с главите
и ще падат на парцали
малки чудеса
по покривите
улиците
и дърветата

а
хората -
дребни мравки
без посока
ще ги изтупват оттам
като смет и мръсотия

те кога ли са имали
усет

за блясъка

или понеже знаят фалшивото
от истинско
невзрачно
взират се
за голямото имане

на пропуснатите букви от живота. вали. звездите умират без да са родили. кай се в мен, защото аз ще ги погребвам

събота, 18 февруари 2012 г.

35 месеца

Защото те обичам,
взимам те навсякъде със себе си.

Рано преди изгрев твоите очи
гледат
ме от огледалото, където аз отсъствам.

По стълбите със гълъбите
парфюмът ти се разпилява
леко и ефирно
леко

защото те обичам

и когато завали,
пришивам джоб
отвътре на хастара -

чадърите са за страхливите,
ти ще бъдеш най-навътре
до сърцата ни.

защото те обичам

няма и да шепна
името ти в огледалото

няма да изстивам в сутринта
и
няма да обличам болката

защото те обичам

няма да забравя да забравям
и
няма да светя иконите

няма и да сричам
молитвите на вечен пост

защото те обичам

ще правя всичко наопаки
и изгревът ще гасне по средата

защото те обичам

ще те обичам винаги
като пареща сянка
от белега
по счупеното огледало.

неделя, 5 февруари 2012 г.

между очите и прощаването

има много раздели
в клоните на зазимените дървета

много обедняване в разтурянето на

обедняването вътре, вънка

листопадите...

има...


елипсата казва повече

...разпадите

... ... ...

... ...

...

събота, 4 февруари 2012 г.

в стъпките си виждам

ще забравим пак да спрем да говорим

ще стане късно да заспиваме

и

ще решим да не разтуряме

монолога - - на теб;
м... о... не мога - - на мен;

ще обърнем поглед, всеки към себе си,
и ще се видим един-друг
в зениците на занемелите желания

неделя, 22 януари 2012 г.

Да обичаш

е да виждаш
в тъмното
с ръцете;
докосваш
без усилия
простора,
сваляш от звездите
в къщата на любовта -
сърцето -
просто ей така,
защото можеш,
защото любовта е можене
без спирка,
защото
и не виждайки,
обичаш,
в тъмното,
с/ръцете.

понеделник, 9 януари 2012 г.

В най-цветното на ирисите,

където светлината се събира
мъничко след пладне.

аз поглеждам през прозореца,
зимата е гладна.
Какво да ми предложат
улиците ледно-празни,
безеротично голите дървета.

ирисите галят ме по рамото.

да, аз ще се обърна,
ще срещна своите със тях.
и ще се стопли във душата,
ще се стопят и в мене, и навънка
мъка, ярост, болка, сняг.

четвъртък, 5 януари 2012 г.

Езиковата. Маларме.

Крайно.
Поетична.
Струваш.
Малко е
...недей...
оставам
. оголените думи .
Маларме!
И семиотиката ще е наша. . . . .

понеделник, 2 януари 2012 г.

Цял свят ни дели

и вратата е смъртта.

Когато на проклятията и молитвите ми
никой никога не отговаря,
хващам огледалото
с ръба на жадни нокти.

Представям си,
че ти си му от другата страна,
и твоите молитви и проклятия
също са нечути, неотвърнати.

Представям си
да лазиш по небето
по разранени лакти,
нозете да протягаш към черната земя.

Ушите ти,
представям си, пищят в безкрая,
устните слухтят за помени от мен.

Ако твоят свят е огледало,
смъртта ми само ще даде живот.

Рожденият ти ден сега е черен,
челото ми троши бистрата повърхност,
нека физиката веднъж поне ме съжали,
ще ходя на ръцете си,
ще се събуждам всяка нощ,
ще те целувам ако трябва със уши

вторник, 27 декември 2011 г.

Ти ще кажеш,

че ги няма вече клоните
по резкия завой на оная
твоя
наша
ничия най-сетне
младост
която с корените само
искаше там вечно
права да върви.

балансово сгрешихме.

корените извехтяха.

ръцете ни порязно мазоли
ден след ден беряха

не
вплетени
една във друга
моя твоя
наша
ничии
оказаха се
и въпреки това боляха
когато ги откъсваше
времето
на жалките ни опити
да ги запазим...

как пиша сега,
ще попиташ,
обглеждайки кървавите
празни рамене,
от които ръцете вече не стърчат.

не пиша,
ще ти кажа,
и по-нататък накуцвайки ще продължа.

Кой изобщо пише вече;
някога пък?

не зная/
ще ти кажа...

как да кажа,
кой изобщо и говори вече?

а за слушането дума да не става. Ок, добре, преставам. Не... пусни ме, ох.... пусни де...... добре, излъгах, аз... прости ми! Тук са, да, излъгах, ръцете ми си бяха тук, и никой демон зъл на времето, което толкова ни плаши с липсата на младост, никой зъл закон на таз безмилостна вселена, ръцете мои не откъсна... аз просто...... тъй ужасно исках да замлъкна. И не ти отвърнах. Ти пък, хм. Защо ли чак сега ме питаш?

Време............

събота, 24 декември 2011 г.

когато

когато
порязвахме нощите
със смелото желание да бъдем

когато
за да бъдем
трябваше да сме безбожно тихи

когато
тишината
щипеше изпръхналата жадна кожа

когато
пръстите не знаеха
в кой канон грешно пак ще се вплетат

мракът беше само
сами със мрака бяха
нашите надежди вкопчили се прямо
в едничката утеха на съдбата -
може слънцето да не изгрее
може вечна да е тази нощ
престъплението да се случва вечно
да бъдем тук напук на тоз набожен свят.

неделя, 18 декември 2011 г.

една песен

казва всичко
всичко е илюзия
и спомен
споменът боли
и всичко е илюзия
защо ли
всичко нищо не значи
вече
значи всичко е илюзия
защо ли
чакам да мине
и тази нощ
самотно
искам само
самотно
да се изниже и тази нощ
да дойде утре
което няма да е никак
по-различно
от нощта
на всяко мое черно утре
тук е днес
и днес е утре
вчера залезно отива
вън да пуши
заедно със мен
цигарата е вечна
както е самата болка
болката завинаги гризе
мизерната душа
в кръстопътя на сърцето
а сега - наздраве
за болката и за нощта
и никога да не видя пак
тези две тъмни
бляскави очи
все ще помня
нощите
които никога не случиха се с нас,
уви
уви
уви

събота, 10 декември 2011 г.

Тези

Тези ръце
с плач придърпвали са
бебешкото одеяло;

тези ръце
са сричали поред
в Буквара;

писали са първите си
стихове

откъсвали
последните
небрани вишни

тези ръце

докосвали са
чуждо тяло
станало тогава тяхно

те

докосвали са
чуждото
направили са тяхно

.

тези ръце

сега стареят
сухи
празни

безпомощно
и монотонно
кършат пръсти

тези ръце

знаят ли колко са щастливи

че паметта им трае
колкото жизнения цикъл
на покрилия ги епидермис?

След всяка лоша
стъпка
сапунът бързо ще отмие
всяко прегрешение, отпускайки
юмрука
им.

те знаят ли

сърцето колко е нещастно,
че не става ново
приблизително веднъж на ден

понеже

не е покрито с епидермис

а с





.
желание
.

сряда, 7 декември 2011 г.

Сълзите ще тежат като олово,

нежно ще взривяват всяко недоверие.
ще попиват състрадание отново и отново,
ще рият жертвените маски в неразпалените клади.

Сълзите ще болят в другите повече
отколкото във оня, който произвежда
трагедиите си в десетки ненаписани романи и ще
ви водят бясно по пътищата на авторските му внушения.

Сълзите, ще откриете, били са винаги фалшиви.
Сълзите са били оръжието на наглед невинна жертва.
Сълзите с един замах са ви обезоръжили,
сълзите превърнали са жертвата в най-зъл агресор.

сряда, 30 ноември 2011 г.

Зелените нагаждания на нощта отново

грабят прозрачния мрак.
Разочаровани капки от дъжд
обратно на логиката валят към небето.

Днес става утре в очите ми,
неспящо пропускам на вчера
да кажа сбогом под чадъра
на неидващо тегнещ кошмар.

четвъртък, 24 ноември 2011 г.

Тихо се моли зовът на сърцето,

тихо ограбва наивност, илюзии,
тихо обръща ума все нататък,
тихо предрича завръщане, радост.

Бавно умира на деня последната сричка;
бавно отбива се стара вина;
бавно ще трябва да лазим нататък,
бавно и боси пред смисъла.

събота, 19 ноември 2011 г.

Pack those cigarettes

Трябва добре да натъпчеш тютюна преди да запалиш.
Чашата добре да е измита преди да налееш.
Флаконът прекрасно скрит от незнаещи детски ръце.
Възглавницата - немека против шипове.
Подът почистен преди да решиш да припаднеш.
Трябва толкова внимателно да подготвиш смъртта си,
че докато изпълниш всички предписания,
ще ти се отще да умираш.

Рана

Рана
чупя
ставам
рана
аз съм права
и отказвам
коленичила
да чакам края
рана
зная
правото
да се изправиш
с кръв или със сълзи,
правото
се заслужава.
Ако кажа, че не ставам,
някой друг ще седне.
върху мен ще седне,
аз докато падам.
Отчаянието е безбрежно.
Рана?
Коленича и се моля
на краката си
да ходя.
Прав се става -
пеленачето прохожда.
Колената се износват.
Аз заспивам.
Права.
Страдам.
Но не лягам.
Продължавам.
С рана.
Ала права.
Права ли съм?
Защо ми е да зная,
аз едва сега прохождам.

вторник, 8 ноември 2011 г.

Зимата

Зимата го плесна през лицето в извратения си опит за целувка. Заплака му на рамото, подпряна на петте си пръста - кокалести, оголели клони, зъзнещи от липсата на кръв. Той направи крачка встрани и тя се строполи по гръб. Разпад от хиляди кристали омръзнена вода. От шепите му потече водопад. Реши да построи чешма по примера на старите от Изтока. Озърна се и я намери - онази, която от шепите му ще влива в сърцето си.
// Събуди се, облян в пот. Навън снегът падаше на меко-твърда обедна роса. Телефонът упорито отказваше да звънне с нейния глас...