Сънят е мастило по миглите.
Пише тайния живот на мислите ни
върху платното на небитието.

толкова накъсани страници...

мастилницата никога не се изпразва.

мастилото боядисва завивките.

разума.

в обичането

винаги

да участват

трябва 

двама.

да се влюбиш,

трябваш само

ти

и колко лесно е

да посегнеш да напишеш

драма

за влюбването в 

някой,

който 

да си виждал

може

по-малко

от веднъж.

шум -
стъпките пробиващи мечтите
късно сутрин
- няма време за закуска
леглото чака
птиците
чакат
по тротоара
горещо
да се сетиш
че липсва
нещо -
шум м м

Всичко е пред мене -
как гледаше,
изглеждаше,
обичаше.

Красотата
на това явление

не знае свършек
избледняване

как гледаше
и обичаше
е част от мен самата.

без ноти

животът
една осемструнна китара
трия праговете
бясно
със злост
понякога сляпа
но най-вече глуха


солфеж не съм учила
всичко е опитът
на правенето

опипвайки стъпвам
в тъмното

късам струните
ресниците им валят
по пода

тихо

тихо

Шопен ще натисне
клавиша на последното
пиано кончерто

далеч в топлото

никой не узнава
когато убито умираш

и ти сам не откриваш
докато не посегнеш към струната
и ръката ти мине през въздух

тъмното е гъсто

в постелята на нощта
очите
хилядите
на окъснели да залязат
слънца

ето ръбовете
на нивите
градски пътища
олюлени
в плесента на
отминало бъдеще

тук ще посадя
знамето на откривателя

в това точно сърце
на тази улица
под тази плочка

ще вкопая любовта си
и ще чакам май
да се върнат птиците

и да изпеят поредното
"няма надежда"

и сушата
вместо посадената любов
да умори мене...

Лицето ми е бойното поле
на толкова сражения със любовта -
безкръвно понякога,
обезнаследени от правото на надежда,
бенките се стичат към средата
на пустошта
която чужди устни
оставят
по моите.

Всички дъждове
на щастия нечакани
и още по-нечакани раздели
с малките си експлозии
на радост и скръб
дълбали са неравните бразди
на бръчки около очите.

На миглите цял полет
се е крепил
и летели са
по отделно с надеждата
в противни посоки
затова сега навярно за
голите храсти
край двата водоема на душата.

гримът от скалите
разпиляват ветрове
гладкото лице на надеждата
се лъска дo слюда
фалшивото злато
на отминалите изгреви

ще се окършат клоните
на хилядолетните паяжини
слушай:

вълните ще спрат да се
разбиват
на прах
в небето
,
да ръсят звездите си
надолу с главите
и ще падат на парцали
малки чудеса
по покривите
улиците
и дърветата

а
хората -
дребни мравки
без посока
ще ги изтупват оттам
като смет и мръсотия

те кога ли са имали
усет

за блясъка

или понеже знаят фалшивото
от истинско
невзрачно
взират се
за голямото имане

на пропуснатите букви от живота. вали. звездите умират без да са родили. кай се в мен, защото аз ще ги погребвам

35 месеца

Защото те обичам,
взимам те навсякъде със себе си.

Рано преди изгрев твоите очи
гледат
ме от огледалото, където аз отсъствам.

По стълбите със гълъбите
парфюмът ти се разпилява
леко и ефирно
леко

защото те обичам

и когато завали,
пришивам джоб
отвътре на хастара -

чадърите са за страхливите,
ти ще бъдеш най-навътре
до сърцата ни.

защото те обичам

няма и да шепна
името ти в огледалото

няма да изстивам в сутринта
и
няма да обличам болката

защото те обичам

няма да забравя да забравям
и
няма да светя иконите

няма и да сричам
молитвите на вечен пост

защото те обичам

ще правя всичко наопаки
и изгревът ще гасне по средата

защото те обичам

ще те обичам винаги
като пареща сянка
от белега
по счупеното огледало.

между очите и прощаването

има много раздели
в клоните на зазимените дървета

много обедняване в разтурянето на

обедняването вътре, вънка

листопадите...

има...


елипсата казва повече

...разпадите

... ... ...

... ...

...

в стъпките си виждам

ще забравим пак да спрем да говорим

ще стане късно да заспиваме

и

ще решим да не разтуряме

монолога - - на теб;
м... о... не мога - - на мен;

ще обърнем поглед, всеки към себе си,
и ще се видим един-друг
в зениците на занемелите желания

Да обичаш

е да виждаш
в тъмното
с ръцете;
докосваш
без усилия
простора,
сваляш от звездите
в къщата на любовта -
сърцето -
просто ей така,
защото можеш,
защото любовта е можене
без спирка,
защото
и не виждайки,
обичаш,
в тъмното,
с/ръцете.

В най-цветното на ирисите,

където светлината се събира
мъничко след пладне.

аз поглеждам през прозореца,
зимата е гладна.
Какво да ми предложат
улиците ледно-празни,
безеротично голите дървета.

ирисите галят ме по рамото.

да, аз ще се обърна,
ще срещна своите със тях.
и ще се стопли във душата,
ще се стопят и в мене, и навънка
мъка, ярост, болка, сняг.

Езиковата. Маларме.

Крайно.
Поетична.
Струваш.
Малко е
...недей...
оставам
. оголените думи .
Маларме!
И семиотиката ще е наша. . . . .

Цял свят ни дели

и вратата е смъртта.

Когато на проклятията и молитвите ми
никой никога не отговаря,
хващам огледалото
с ръба на жадни нокти.

Представям си,
че ти си му от другата страна,
и твоите молитви и проклятия
също са нечути, неотвърнати.

Представям си
да лазиш по небето
по разранени лакти,
нозете да протягаш към черната земя.

Ушите ти,
представям си, пищят в безкрая,
устните слухтят за помени от мен.

Ако твоят свят е огледало,
смъртта ми само ще даде живот.

Рожденият ти ден сега е черен,
челото ми троши бистрата повърхност,
нека физиката веднъж поне ме съжали,
ще ходя на ръцете си,
ще се събуждам всяка нощ,
ще те целувам ако трябва със уши

Ти ще кажеш,

че ги няма вече клоните
по резкия завой на оная
твоя
наша
ничия най-сетне
младост
която с корените само
искаше там вечно
права да върви.

балансово сгрешихме.

корените извехтяха.

ръцете ни порязно мазоли
ден след ден беряха

не
вплетени
една във друга
моя твоя
наша
ничии
оказаха се
и въпреки това боляха
когато ги откъсваше
времето
на жалките ни опити
да ги запазим...

как пиша сега,
ще попиташ,
обглеждайки кървавите
празни рамене,
от които ръцете вече не стърчат.

не пиша,
ще ти кажа,
и по-нататък накуцвайки ще продължа.

Кой изобщо пише вече;
някога пък?

не зная/
ще ти кажа...

как да кажа,
кой изобщо и говори вече?

а за слушането дума да не става. Ок, добре, преставам. Не... пусни ме, ох.... пусни де...... добре, излъгах, аз... прости ми! Тук са, да, излъгах, ръцете ми си бяха тук, и никой демон зъл на времето, което толкова ни плаши с липсата на младост, никой зъл закон на таз безмилостна вселена, ръцете мои не откъсна... аз просто...... тъй ужасно исках да замлъкна. И не ти отвърнах. Ти пък, хм. Защо ли чак сега ме питаш?

Време............

когато

когато
порязвахме нощите
със смелото желание да бъдем

когато
за да бъдем
трябваше да сме безбожно тихи

когато
тишината
щипеше изпръхналата жадна кожа

когато
пръстите не знаеха
в кой канон грешно пак ще се вплетат

мракът беше само
сами със мрака бяха
нашите надежди вкопчили се прямо
в едничката утеха на съдбата -
може слънцето да не изгрее
може вечна да е тази нощ
престъплението да се случва вечно
да бъдем тук напук на тоз набожен свят.

една песен

казва всичко
всичко е илюзия
и спомен
споменът боли
и всичко е илюзия
защо ли
всичко нищо не значи
вече
значи всичко е илюзия
защо ли
чакам да мине
и тази нощ
самотно
искам само
самотно
да се изниже и тази нощ
да дойде утре
което няма да е никак
по-различно
от нощта
на всяко мое черно утре
тук е днес
и днес е утре
вчера залезно отива
вън да пуши
заедно със мен
цигарата е вечна
както е самата болка
болката завинаги гризе
мизерната душа
в кръстопътя на сърцето
а сега - наздраве
за болката и за нощта
и никога да не видя пак
тези две тъмни
бляскави очи
все ще помня
нощите
които никога не случиха се с нас,
уви
уви
уви

Тези

Тези ръце
с плач придърпвали са
бебешкото одеяло;

тези ръце
са сричали поред
в Буквара;

писали са първите си
стихове

откъсвали
последните
небрани вишни

тези ръце

докосвали са
чуждо тяло
станало тогава тяхно

те

докосвали са
чуждото
направили са тяхно

.

тези ръце

сега стареят
сухи
празни

безпомощно
и монотонно
кършат пръсти

тези ръце

знаят ли колко са щастливи

че паметта им трае
колкото жизнения цикъл
на покрилия ги епидермис?

След всяка лоша
стъпка
сапунът бързо ще отмие
всяко прегрешение, отпускайки
юмрука
им.

те знаят ли

сърцето колко е нещастно,
че не става ново
приблизително веднъж на ден

понеже

не е покрито с епидермис

а с





.
желание
.

Сълзите ще тежат като олово,

нежно ще взривяват всяко недоверие.
ще попиват състрадание отново и отново,
ще рият жертвените маски в неразпалените клади.

Сълзите ще болят в другите повече
отколкото във оня, който произвежда
трагедиите си в десетки ненаписани романи и ще
ви водят бясно по пътищата на авторските му внушения.

Сълзите, ще откриете, били са винаги фалшиви.
Сълзите са били оръжието на наглед невинна жертва.
Сълзите с един замах са ви обезоръжили,
сълзите превърнали са жертвата в най-зъл агресор.

Зелените нагаждания на нощта отново

грабят прозрачния мрак.
Разочаровани капки от дъжд
обратно на логиката валят към небето.

Днес става утре в очите ми,
неспящо пропускам на вчера
да кажа сбогом под чадъра
на неидващо тегнещ кошмар.

Тихо се моли зовът на сърцето,

тихо ограбва наивност, илюзии,
тихо обръща ума все нататък,
тихо предрича завръщане, радост.

Бавно умира на деня последната сричка;
бавно отбива се стара вина;
бавно ще трябва да лазим нататък,
бавно и боси пред смисъла.

Pack those cigarettes

Трябва добре да натъпчеш тютюна преди да запалиш.
Чашата добре да е измита преди да налееш.
Флаконът прекрасно скрит от незнаещи детски ръце.
Възглавницата - немека против шипове.
Подът почистен преди да решиш да припаднеш.
Трябва толкова внимателно да подготвиш смъртта си,
че докато изпълниш всички предписания,
ще ти се отще да умираш.

Рана

Рана
чупя
ставам
рана
аз съм права
и отказвам
коленичила
да чакам края
рана
зная
правото
да се изправиш
с кръв или със сълзи,
правото
се заслужава.
Ако кажа, че не ставам,
някой друг ще седне.
върху мен ще седне,
аз докато падам.
Отчаянието е безбрежно.
Рана?
Коленича и се моля
на краката си
да ходя.
Прав се става -
пеленачето прохожда.
Колената се износват.
Аз заспивам.
Права.
Страдам.
Но не лягам.
Продължавам.
С рана.
Ала права.
Права ли съм?
Защо ми е да зная,
аз едва сега прохождам.

Зимата

Зимата го плесна през лицето в извратения си опит за целувка. Заплака му на рамото, подпряна на петте си пръста - кокалести, оголели клони, зъзнещи от липсата на кръв. Той направи крачка встрани и тя се строполи по гръб. Разпад от хиляди кристали омръзнена вода. От шепите му потече водопад. Реши да построи чешма по примера на старите от Изтока. Озърна се и я намери - онази, която от шепите му ще влива в сърцето си.
// Събуди се, облян в пот. Навън снегът падаше на меко-твърда обедна роса. Телефонът упорито отказваше да звънне с нейния глас...

Почти

Почти усещам как е, когато се умира, когато въздухът на всичко свърши и страхът от преголям се свие в незабележимото миниатюрно нищо. Тогава си помислям не за още миг живот, а за душа, която никъде не тръгва без да е предизвестила. Където ще отиде, там да се намерим - някъде ще има място за всичката енергия. Не ми отнемай силата на безутешните сълзи. Страхлива. Но ще питам още накъде е пътят за безкрая. Аз вярвам. По дяволите, зная! Невъзможно е да спира всичко тук. По-скоро някъде попива - дълбоко, някъде, далеч отвъд, Н я къде, и там ме вече чакаш. Зная. Вярвам. По дяволите, искам! Какво значение ще има моето желание... но то е плод на някакъв божествен план? Затова така охотно съгласявам се да знам. Че ще се срещнем. Някъде покрай безкрая. Там.
Там.
Т
а
м
'

мразя

Мразя
го
него
мразя
клоните, протегнали
ръце окостели
към следващото слънце
в поредната пустиня
там пия
жадността на някое светило
иде зима
ще замине
някоя случайна среща
на площада в друга грешка
ще отвори нов комплект
живот+скука
отвертката в стената,
жумя и махай се оттука
в слепите очи на средно поколение
ще блеснат хиляди
и хиляди
вълнения
по ново слънце
огънят ще се изкачва
към протегнатите клони
запалѝ ги
и изгони
някой друг
ребрата
по вечното безводище
на самотата

пижама

След малко пак си тръгна
от ролята на "cool" любовник.
аз съм слаба,
аз съм сякаш негова...
пижама
по неравния му стръвен гръб.
Засрамено открадвам гънки
от одеялото, галило допреди малко
през глава завитото лице.
Само да не ме погледне...
не...
аз съм на гърба му,
понякога съм сигурна, не ме усеща.
Аз съм. съм. аз. дъно.
гладкото горещо на ютията
и бръчка мъченически сама.
Попивам се и пак се давя
вечно скрита там, отзад гърба.

пространски брътвежи

под надиплената сянка на небето
е един от миговете ми, където
чудя се каква сензация ще стане,
ако ей така,
спокойно, леко,
за ден или за два
реша
да изчезна безпорядъчно в небитието.
Кой ли ще ме чака да се върна –
всички имат свои ядове,
за мен... изобщо на кого съм нужна
в бели складове
да разпределям грижи на колети...
Не, аз ще пък събирам пистолети.
С гръмки, руски имена,
ще имам хиляди пълнители
и няма да се спра
да ги изпразвам в лоното на разкаянието.
Аз ли съм сама?
Кажи, аз ли не успях
да вникна право във цевта
на онази сложна дума
по която се чете животът, откакто
случила се е нахално древността.
Аз ли нещо пак пропуснах да запиша,
че не разбирам край ли е, или начало,
когато бъдещето появява се тъй вяло
на брега на изгасналия фар
в моята родина, там, на онзи нар,
където си седях безгрижно с песента
без да чуя и помисля, че за всички ни
затворена
е
вечността.

приземения

Камъните тежат в очните ями,
незагладени от слъзен поток.
Берат клонести пръсти бездните,
в които пада и става духът.
Няма мостове по кървавите колена,
и компреси за промивка в гърлото -
лъжа -
повивам лесните решения
в предисторичен пристъп на ревност -
за да има луна върху масата,
където обядват празниците нестанали.
дали...
ще има още равенства
по пода разпилени на парченца
виенско крехко шарено стъкло.
Ровещи в пристъпването на нощта
върху тенекията на всеки ден -
помен?
Ютия да имаше орелът в ухото ми,
всяка гънка в скрежта по пепелта,
всяка просека на ръба на вечността,
изгладил би със хищни нокти и оставил.
промил!
Ще мери отсега нататък всяка нередактирана тъга
и ще докладва на разсъдъка в участъка по линията
на трамвая днес следобед, между пет и шест, в снега.

По нейните пътеки

Тихо е
и пролетната шума
тъкмо се раззеленява по вярващи дървета,
и не знае, че миг преди да се разлисти,
листакът вече мършаво начева да увехне.
Аз съм пак сама по онези, нейните, пътеки,
прозиращи съдбата през просеки нечули дъжд.
Тука бях преди толкова сезони, щастия и неуспехи,
и пак се връщам, за да продължа нататък.
Аз имам в джоба скрита седмицата идна,
на ревера си еманципиран - прогнозата за утрешния ден;
имам ги и всички лотарийни комбинации -
една след друга по капчука на неудобния си сутиен.
Но важното е, че пристъпвам с лекота
сред блатата на нейните пътеки.
Тя името не иска да си каже, ала аз издавам й го - лудостта,
по чиито вени стъпвам всеки миг и вярно, праведно греша.

Аспектности на трилингуална тематика

Пак заръси малки
чужди
неми
звуци
и отърси
всеки смисъл
по нанагорнището
на езиковата бариера.
Прави го нарочно
точно
за развлечението
на знаещия пред невеж и чакащ,
ще се намери мрачната ирония
по пътя лингвистичен, там е тясно,
ала тя,
музата,
дали не ще му подаде ръка
на подиграния да взре
своите сетива
в това, което тъй нахално
от него скрива тя?
българският стана най-върховен,
английският отдавна изнемогва.
немски имаше доскоро, вече се стопи
в мъглата на безкрайните осмисляния,
"Да! Да!" - как ще го разстели
по мозъчната си кора?
българският е,
ще го научи само затова.

Ще го водя

Пак таваните запяха
с вехт, изтъркан баритон.
Куфарите, осеяли земята,
търсят от молци заслон.

В тази тъй позната обстановка
старото май става ново пак.
За пореден път гредите грохват
над минало от милиони
дъждове
от прах.

Обрани от узрелите си дрехи,
празни шкафове клоните току разперват.
Билети скъсани от толкоз глад и неуспехи
няма да възкръснат в план резервен.

Таванът пуст ще гледа към небето;
таванът днес е ясновидец мой -
той казва тъкмо онова, което
отдавна знам, а не признавам -
той
не ще се върне в тази къща
за никой празник и неделен ден;
той
вечно вънка няма да ме доближава,
но лампата таванска ще светя аз него,
за да гледа
все към мен,
към мен,
към мен.

Каква ти песен

Каква ти нежна песен
вдъхновението беше.
Как тихо милваше косите ти,
ти спокойно докогато спеше.

Как бяло и невинно всеки шум глушеше,
докато ти така красиво и обично
през всеки миг над мене бдеше.

Аз запомних леката милувка,
която в гърлото остана да тежи,
и сега, щом теб те няма вече,
о, аз продължавам дъх да си поемам
със въздишка, ала леко -
вярвам, зная, чувствам - ти не си далече...

Фрески
по стени
от жито
- малките небесни срещи
на хиляди
неподковани,
смели,
остри,
бъдни грешки