ЛоенгриЛ

Свивам към "малките пет",
вземам "Шести септември";
пред моста на Перловска
гаднярски ме спира светофарът.
Поглеждам и отсреща
млад и беден веселяк
извадил ръждясалия си тромбон
за нощен джаз.
И вместо луизиански бързи ритми
свири една протяжна Елза
в "Процесия към катедралата"
от Лоенгрин на намусения Вагнер.
Пресичам на нетърпеливото зелено,
искам да го поздравя за
този смел класически кураж.
Пресичам, защото времето е сякаш пременено
да слуша опера на тромбонист накрай канала -
дървесните корони се целуват в майски повей
и се галят във прегръдката на слънчеви лъчи;
птиците, накацали ги, мирно се надпяват,
спрели да се карат кой повече мухи ще налови.
И по небето облаци се носят в такт,
покоят им от никой самолет не ще да е смутен,
и аз пресичам, готова да се слея
с великата природна симфония на улицата,
в този миг шофьор, от миналия светофар навярно предреден,
сега го връща най-банално на малкия учебен голф пред мен.
Изпреварва си така от дясно, тромбонистът
с пръски от незнайна локва за концерта си е награден,
а аз си мисля как каналът тъй прилича ми на Шелда
и бързият шофьор е рицарят със впряг от лебед,
от който всеки чер злодей става мигом победен.
Ха! Софийски реалности в петък следобед
в морен майски ден -
всеки опит за романтика
е светкавично унищожен.