малко букайско

искам да ти разкажа
как птиците тук се надвикват
до пръсване
в самото ми вътрешно ухо
и влудяват мислите ми
подгонват ги
с часове не мога да ги събера

как залезът свети
с цвета на Богородица
бавно бледнее и заглъхва
в една лудница от кал и желязо
където хората вечно се трудят
да работят по-малко и повече развличат
в безкрайната пустиня на глухо битие

което някак странно
ги чува само когато се молят
паднали на разбитите колене
пък и тогава им се смее с ехидна гримаса
много му пука за тварите по земята
нека се мъчат и стенат нали имат небето
като се отчаят да го гледат мечтаят

цикади след птиците
кацват в слуха ми полудявам далечно
а никой не ме търси
в малката ми къща от кибритени клечки
които паля с дъха си и гася си в сърцето
урагани в главата ми път си проправят
а треските на живота на същото място ридаят

по някаква предишна аз която
още преди да ги е положила вече ги мрази
знае че в тези чертози
от фосфор и дърво не можеш събра душата
но опитва и мачка ли мачка и рита
духа да набута и всички надежди
мечти упования от тъпата му свита

а как исках да ти разкажа
чудесна съдба на ръба на небесния рай
където се разхождам свободна и пия водата
обещаваща вечност безконечен покой
но защо да те лъжа като ти ме познаваш -
пернати, цикади и клечки
душата ми вадят току през сърцето.