под надиплената сянка на небето
е един от миговете ми, където
чудя се каква сензация ще стане,
ако ей така,
спокойно, леко,
за ден или за два
реша
да изчезна безпорядъчно в небитието.
Кой ли ще ме чака да се върна –
всички имат свои ядове,
за мен... изобщо на кого съм нужна
в бели складове
да разпределям грижи на колети...
Не, аз ще пък събирам пистолети.
С гръмки, руски имена,
ще имам хиляди пълнители
и няма да се спра
да ги изпразвам в лоното на разкаянието.
Аз ли съм сама?
Кажи, аз ли не успях
да вникна право във цевта
на онази сложна дума
по която се чете животът, откакто
случила се е нахално древността.
Аз ли нещо пак пропуснах да запиша,
че не разбирам край ли е, или начало,
когато бъдещето появява се тъй вяло
на брега на изгасналия фар
в моята родина, там, на онзи нар,
където си седях безгрижно с песента
без да чуя и помисля, че за всички ни
затворена
е
вечността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар