вторник, 27 декември 2011 г.

Ти ще кажеш,

че ги няма вече клоните
по резкия завой на оная
твоя
наша
ничия най-сетне
младост
която с корените само
искаше там вечно
права да върви.

балансово сгрешихме.

корените извехтяха.

ръцете ни порязно мазоли
ден след ден беряха

не
вплетени
една във друга
моя твоя
наша
ничии
оказаха се
и въпреки това боляха
когато ги откъсваше
времето
на жалките ни опити
да ги запазим...

как пиша сега,
ще попиташ,
обглеждайки кървавите
празни рамене,
от които ръцете вече не стърчат.

не пиша,
ще ти кажа,
и по-нататък накуцвайки ще продължа.

Кой изобщо пише вече;
някога пък?

не зная/
ще ти кажа...

как да кажа,
кой изобщо и говори вече?

а за слушането дума да не става. Ок, добре, преставам. Не... пусни ме, ох.... пусни де...... добре, излъгах, аз... прости ми! Тук са, да, излъгах, ръцете ми си бяха тук, и никой демон зъл на времето, което толкова ни плаши с липсата на младост, никой зъл закон на таз безмилостна вселена, ръцете мои не откъсна... аз просто...... тъй ужасно исках да замлъкна. И не ти отвърнах. Ти пък, хм. Защо ли чак сега ме питаш?

Време............

Няма коментари:

Публикуване на коментар