Фенрисулфр

На два пъти
заключваха Фенрир в окови.
На два пъти железните вериги се рушаха.
Дебелите въжета с лекота той хвана
и разкъса ги без никаква закана.
Боговете побояха се от адската му сила,
съвещаваха се дълго що най бива
да спре таз напаст нечестива.
Незнаещи друг лек, потърсиха мистични цверги -
те, казаха им, имали си тайни мерки.
Поръчаха им верига несломима,
онези се изсмиват - върнете се след зима.
Иде време, Тир отива.
Ще припадне - може ли джудже така да се присмива -
не желзяо и стомана, а коприна
изтъкала е окови за вампира.
"Слюнките на птиците, брадите на жените,
шумът на котешките стъпки, корените на планѝните,
гласът на рибите и сухожилия на мечките, вземи го, Боже,
сам да видиш какво таз чудна сплав да стори може."
Тир се връща при небесните събратя
и показва им, а те: "До лакътя
ръката в пастта на този пес ще зи завреш,
да видим ще се смееш или ще ревеш,
като ти я отхапе вързан-недовързан
с хилавата връв. Това е казън,
ти не го разбра, сега ще си платиш, безславни,
друг път решения търси, да знаеш, меродавни!"
Богът хич не го е страх, вярва на джуджето.
Пъхат му ръката, той се моли на въжето
да издържи на чудовището цялата нечиста мощ
нищо че е толкоз вяло, по-силно коприната ща реже и от нож.
И какво да види, наистина го удържа -
понякога туй, що не съществува, най-силно ни сковава -
нали тъй точно действа ни страхът.