Времето е почти свещено,
всеки ден поредна свещ
в незвания храм на вечността,
където на колене съм пред олтара
и чакам пролетта
за нов генезис с нови сили
да боря тази мъка,
тез обиди,
че човек във храма си е сам
и восъкът е винаги по пръстите
след изгасналите свещи -
споменът-вина за пропуснатото време,
факелът ни към смъртта.