Откривам синя гайка
и в най-облачно небе.
Даже със размер на запетайка,
окото ми пак хваща я добре.
Въртя я с него като с френски ключ,
развивам и навивам бясно,
внимавам отведнъж да я улуч-
а, за да не напусне свойто място.
И когато най-сетне се разхлаби,
внимателно поемам я в ръка,
тя благодари от облаците вироглави,
че на косъм тъй я отървах.
Поглеждам в миг за втора,
нейде забравена от бурята на небосклона.
Ала не намирам нийде по простора
и преставам тъй свирепо да ги гоня.
Нежно си разтварям пак ръката,
където първата съм стискала в дланта -
помен няма от гайката хвърката,
върнала се е навярно във ширта
небесна, към която вдигам взора си сега.
Там няма вече буря, облаците са се скрили.
От дъжд и град, и мъка няма и следа -
зад намръщената пелена гайките безброй са били.
