Дете

Детето си бавно растеше
по стъблата на приказките световни.
Венец му челото красеше
от майчини ласки - утолителни пръстени стомни.
Как сладко възрастта бе го забравила
сред китен заслон от невинност
с омайните сладки ухания
на толкова детски години наивност.

Днес на детето
в полето
по светло
сериозно
му се приигра,
животът чу го да вика:
"Ела ти, ела!"
и откри му заслона
по тази нелепа следа.

Награда му обещава,
богатства несметни, мъдрост и сила,
и власт, радост и слава;
премълчава цената, дяволито намига.
Детето се спуска към скута на добрия живот,
а там вместо играчки, покой,
боде го страх горчив и суров -
в старост ще свърши играта,
с морга, със кръв.
Не на площадката при децата,
а в гроб под тонове пръст.
Къде е сега онзи детски заслон?
Невинността не покрива тез рани,
които възрастният сам си нанася с трион-
а на старостта си и съдбата незвани.

Детето тъй порасна набързо -
роди се, изплаши, угасна
без спомен, без дързост...