Дете

Детето си бавно растеше
по стъблата на приказките световни.
Венец му челото красеше
от майчини ласки - утолителни пръстени стомни.
Как сладко възрастта бе го забравила
сред китен заслон от невинност
с омайните сладки ухания
на толкова детски години наивност.

Днес на детето
в полето
по светло
сериозно
му се приигра,
животът чу го да вика:
"Ела ти, ела!"
и откри му заслона
по тази нелепа следа.

Награда му обещава,
богатства несметни, мъдрост и сила,
и власт, радост и слава;
премълчава цената, дяволито намига.
Детето се спуска към скута на добрия живот,
а там вместо играчки, покой,
боде го страх горчив и суров -
в старост ще свърши играта,
с морга, със кръв.
Не на площадката при децата,
а в гроб под тонове пръст.
Къде е сега онзи детски заслон?
Невинността не покрива тез рани,
които възрастният сам си нанася с трион-
а на старостта си и съдбата незвани.

Детето тъй порасна набързо -
роди се, изплаши, угасна
без спомен, без дързост...

Съдба

Кръшни пръсти чупи ми съдбата,
беззъбата усмивка ми подава в поздрав.
Не, аз няма в нозете нейни да се мятам,
и имам план по-друг, о страх оглозган!

Нямам мисъл по-далечна във ума
от тази, пътя да изгубя в тъмнината,
няма и обида повече тежаща на глава
от оназ, животът да ме погребе във самотата.

Не искам слава, а и чест за мен не струва много.
Не, аз искам само
със съдбата честно да говорим, нищо че сурово.

И без да крия да ѝ кажа днес -
аз много се надявах, Боже,
но не стана, явно твоят син,
човекът, осъден вечно е да е Орест.

Край на фазата "Петрарка"

На Е. И.

Е и?
Стига обич, или?
Какво си мислиш тук,
след толкоз нощи буден ей така напук.
Давал хиляди години за една мечта,
която топяла се е в зората на деня.
Намери си моля огледало
да те покаже в ръст изцяло
там не ще си ти, а тя -
давал без да вземеш и троха.
А твоя живот кой ще го живее?
По покривите и капчуците не пеят,
нито в градината пробягва лъч
толкова отчаяно е всичко от душевния ти дъжд.
Той всяка живост заглушава,
той на никого не дава
освен на малката ти самота,
а тя расте в секунди, вече е греда
между очите на твоята реалност обидчива.
Спри, онази вече даже не е жива!
Край на фазата "Петрарка" -
съдбата, драги, не разбра ли, е бръснарка.
Днес каквото не завършиш,
утре ще е прах за стършели.
Днес каквото би изпуснал,
утре ще е гняв и мързел.
Зачеркни една коварна Лаура в душата
и отбележи, че ти си сам в гората,
където хиляди възможности настъпваш по петите,
загледан някъде нагоре в девойката над висините.
Вземи си дъх и обърни към себе си,
аз няма да ти давам повече съвети и добре мисли -
имаш еди-колко си години.
Умно ли е да ги пропиляваш със дузини.
За една мечта, която ти е във главата.
За една любов, която не може и да смята.
Животът е за да твориш, Е. И. Петрарка,
помни какво ти казах - съдбата е... знахарка?
Изгубих се, признавам,
в гората, от която да те пазя съблюдавах.
Май ни трябва Лаура, или?
Ти живей сега, за после и преди...
недей мисли XXX