Миналото е с очи

мъглив денят придърпва
към себе си
сънени сбъдвания
в утрото на канона
някой човек
в този миг чака
историята на вековно
предсказание
да застигне
по-скоро рода му
но чудеса има и лоши,
помисля и пак
събира сънищата си
в дланта на ръката
експозиция на
бъдещето
през погледа
на минали случки
какво ще стане
и как
и кога
само да стане
и да стане сега
и няма да пита
няма да спори
миналото е с очи,
очи-хамелеони.

Влаковете закъсняват

На гарата надежда
всичко е спокойно
не свистят релсите
и часовникът отдавна
заспал оловен сън
само хората чакат
превити на мравки
под собствената си тежест
мечти и надежди
пристегнати здраво
към гърбове от тъги
влака на битието
да ги отнесе
тадъм-тадъм
към новото утре.

Влаковете закъсняват
релсите са скъсани струни.

Влаковете закъсняват
мравките се свиват в пепел.

Днес едни багажни болки
ще бъдат задигнати от перона
- някой мисли си ще се замогне
с чуждите отдавна смлени
трудове
на сартъровската сорбона
от мравешки
човешки теглила.
Тадъм-тадъм
спасението идва!

Влаковете закъсняват
природата мълчи, индустрията също.

Влаковете закъсняват
мравояд нападна вялата ни пролет.

Понякога е по-добре
да кориш надеждата че закъснява
поне си вярваш че ще дойде.
Релсите стопиха се
от лепкавия мрак -
мравките сковаха ги
на скелета -
тадъм-тадъм,
катерят се по тях нагоре
към спасението -
живописен влак
без машинист
на гарата надежда.
Утро.

Малко крайно трепериш всеки път
безкрайно
писна ми да ги чакаш да умрат
всички
нагли белезникави мечти
които
мозъка ти ражда само за да ме боли
а ти да
търсиш в броеницата на нервите
едни
зрънца по-бляскави с които ставате
ти и любовта
една симфония скъсена към средата
на нощта
и почва да се лута в самотата
моята душа
чу ли ме сърце остави ме моля те
да дишам
не мога с тебе да разчитам на живота никви знакове

Край на фазата "Петрарка"

На Е. И.

Е и?
Стига обич, или?
Какво си мислиш тук,
след толкоз нощи буден ей така напук.
Давал хиляди години за една мечта,
която топяла се е в зората на деня.
Намери си моля огледало
да те покаже в ръст изцяло
там не ще си ти, а тя -
давал без да вземеш и троха.
А твоя живот кой ще го живее?
По покривите и капчуците не пеят,
нито в градината пробягва лъч
толкова отчаяно е всичко от душевния ти дъжд.
Той всяка живост заглушава,
той на никого не дава
освен на малката ти самота,
а тя расте в секунди, вече е греда
между очите на твоята реалност обидчива.
Спри, онази вече даже не е жива!
Край на фазата "Петрарка" -
съдбата, драги, не разбра ли, е бръснарка.
Днес каквото не завършиш,
утре ще е прах за стършели.
Днес каквото би изпуснал,
утре ще е гняв и мързел.
Зачеркни една коварна Лаура в душата
и отбележи, че ти си сам в гората,
където хиляди възможности настъпваш по петите,
загледан някъде нагоре в девойката над висините.
Вземи си дъх и обърни към себе си,
аз няма да ти давам повече съвети и добре мисли -
имаш еди-колко си години.
Умно ли е да ги пропиляваш със дузини.
За една мечта, която ти е във главата.
За една любов, която не може и да смята.
Животът е за да твориш, Е. И. Петрарка,
помни какво ти казах - съдбата е... знахарка?
Изгубих се, признавам,
в гората, от която да те пазя съблюдавах.
Май ни трябва Лаура, или?
Ти живей сега, за после и преди...
недей мисли XXX