У
тръпка
треска
сетне пак
тъга -
тъкмо да погледна
спокойно към света
и пак ти виждам коравите очи
да ми бодат миглите,
да ме давиш, докато крещиш,
и бесиш на косъм от косата си -
очите ти вече не ме гледат,
но аз не мога да спра,
не, не, добре, нека умра,
аз ще ги гледам до края,
очите на сфинкс
с мефистофелски грим по езика,
париш, когато целуваш,
убиваш, когато прегръщаш,
и как боли, когато флиртуваш,
трещи и щипе и кърви
навярно понеже
не правиш го с мен,
а с някоя друга.

Тръпка,
да,
гърч!
Ще се провеся
от твоята съвест
над бездната несподелена любов
да ме вземат ветровете греховни
без да разбереш, тъй неуловим и строг...

Сутрешна молитва/гонитба

Има толкова много за писане
и обричане
на световната забрава
в края на вечността
която трае миг и половина
пред нас
под звездите
където гребем
от живота
ядем
бързите болки
на бавни тления
в сърца-игленици
без дупки но с мрежеста
тел
кой ще изрови
значението на всеки
в кой долнопробен
хотел
се е прислонила
мъката със скъпите
си дрехи
да драска по вратата
на душата
на софрата
на нашите комплекси
изрезки
от спомени
да лепи по стените
на съвест изтрита
безнадеждно да се влачи
по пода на жаргона
личен на всеки от всеки
безличен
спорадичен
мелодичен
ужас в главата
покривът пропуска
разби се и стената
тя ще си отиде
мъката
по червения килим
ще шари
В-тата
на всяко "вечно"
"вихър"
"а бяхме млади"
където няма "в"
но има
в-то на любоВ
поне духовно
присъствие
поради систематично
отсъствие
на чувства
и слабости
днес имаме
само слава
фалшиви ценности
забрава.
Аве.

Симфония

Пеят щурците пред блока,
пеят и качват Голгота.
Унасят ли ме,
или събуждат,
така е в живота...

Пеят щурците пред блока,
пеят и свирят си рока.
Унасят ли ме,
или събуждат,
така, така е в живота...

Пеят щурците пред блока,
пеят песен свръхвисока.
Унасят ли ме,
или събуждат,
нима така е в живота?

Пеят щурците пред блока,
пеят си песен жестока,
представяш ли си
всички световни щурци
в миг да ни писнат в живота?

Пеят щурците пред блока,
пеят песен тъмноока,
представяш ли си
всички световни съвести
в миг да ни писнат в живота?

дом със съвест

Мразя къщата отсреща!
Изоставен кашон с протрит капак
с който капките дъжд вечно
играят нечестна криеница -
пълнят го целия
а той тъпакът никак не ги забелязва
толкова са стари и износени
катарактените му очи на комина
запушени от саждите на изоставена бедност
косата му мазна лятна трева
расте на всички посоки
излиза му през ушите
влиза в устата пълна с
бурени някви отломки зелена красота
станала на изгорели фитили
а лицето му излющено
от сипаницата на годините
бели се на дози
малки и големи всеки ден
пада му кожата мазилка
в нашия двор едно тежко непоканено
толкова е изкуфяла тая стара къща
- невидим наемател запалил явно
печката мислещ че това й е сърцето
след фибрилациите с газ отчаял се
че няма да я съживи и гузно си тръгнал
та сега алармата за дим на безсмъртната й душа
се надвиква със сутрешните птици по клоните
вече три дена пернатите си отиват
тя не замлъква едно тревожно и омерзено
крещи на избягалия крещи ни на нас
къде ме забравихте изоставена съм сама!
И аз какво да направя по тая дилема бе скъпа
теб ли да слушам или кривото сопрано
на собствената си съвест?